"Може ли денят да мине още по глупаво от това." помислих си влизайки в кафенето. Врата зад мен се трясня доста силно, че повечето погледи се втренчиха в мен. Сините ми очи се стрелнаха светкавично наляво надясно и всички просто се смутиха от моята особа. Поклатих глава и се отварих към една от свободните маси. Сядайки забелязах колко пълно бе кафенето по това време на деня. Естествено, че бе така. Минаваше обяд и повечето хора бяха почивка или на среща с приятели. Ох, колко шумно бе наоколо. А и не бях в настроение както винаги. Докато дойдеше някой да ми вземе поръчката реших да се разведря малко. Толкова много хора наоколо все на някой щеше да се случи нещо лошо. Погледът ми видя един мъж, който тъкмо говореше по телефона. "Това ще бъде забавно." помислих си аз. Докато говореше онзи мъж използвах електропатията си като накарах телефона му да гръмне. Толкова забавно ми стана. Телефона му изпуши, а мъжът се уплаши и не знаеше какво се е случило. Това просто ми донесе малко по весело настроение за сега. И ето най-накрая дойдоха за поръчката ми. Едно момче застана до мен и ме попита каква е поръчката ми.
- Едно дълго кафе, моля. - чак любезничих накрая, което не бе присъщо за мен.
Почесто се случваше да кажа нещо грубо от колкото да е нещо като нормалните хора, но понеже си подобрих настроението се случи така. Чаках да ми донесат поръчката известно време. Забавяха се вече доста. Десет минути някъде бяха изминали след като си поръчах, а и както нямаше нищо интересно ето че ежедневното ми настроение се завърна. Нямаше да бъде много хубаво за гледане. Сервитьора най-сетне дойде.
- Заповядайте кафето си. Извинете ни за забавянето. - извини се, но това какво оправдаваше.
- Не ми се извинявай, хлапе. За едно кафе необходимо ли е човек да чака повече от петнайсет минути. - острият ми език се обади и виждайки физиономията, която направи момчето ми стана леко забвно.
- Не, но имаме много... - не го оставих да продължи.
- Много поръчки. Айде моля ти се, колко много. Изчезни от тук преди да стане по зле. - извъртях очи като взех кафето.
Сервитьора сепнах и много изненадан се обърна и се изнесе без да каже и думичка. И след като си замина на лицето ми се изписа една лукава усмивка. Просто бях невъзможна личност. Все за нещо щях да се заяда или да споря, или щях да правя мръсно на някой, или да се присмивам на нечие нещастие. Отпих от кафето най-после като се облегнах и погледа ми почна да шари из кафенето да търси нещо интересно.
